Вицепрезидентът Маргарита ПОПОВА: Фалшът и лицемерието ме отблъскват (в. Преса)

- И последният доклад на Еврокомисията е с критики към съдебната ни система, която вече 25 години е във фокуса на общественото недоволство. Има ли излизане от този омагьосан кръг, госпожо Попова?

- Съдебната ни система е част от българската държавност. За жалост тя винаги е в неизгодната позиция да събира във фокус и да отразява слабостите на останалите власти. Които я аранжират, манипулират и използват винаги когато трябва да бъде прикрита политическа немощ или политическа злонамереност. Лошо е, че заразите се разпространяват и в съдебните структури, които засега, изглежда, не могат или не желаят сами да се отърват от тях.

- Вие се опълчихте на френския посланик заради неговата недопустима намеса в българската съдебна система и репликата му за „гнилите ябълки“. Но нима не сме си виновни за това унизително отношение?

- Би било повече българско и по-малко френско, ако се впусна в дълго обяснение на вашия въпрос извън вече заявената ми позиция. Затова ще кажа следното: ако компетентните структури на демократична Франция са сбъркали в нещо, за да се стигне до кървавия атентат срещу словото, след което последваха и други изстъпления срещу човечеството, убедена съм, че никой от българските официални власти не би подбрал подобна лексика, за да квалифицира, дори да има основание за това. Напротив. След терористичния акт лично дадох гласа си във френското посолство в знак на съпричастност и в защита на човечеството, мира и свободата, срещу насилието. За мен това е естествена проява на искрена отзивчивост, състрадание и готовност за помощ - качества, дълбоко вкоренени в националните ни добродетели.

- Но именно терористичният акт в Париж срещу „Шарли Ебдо“ постави въпроса как да защитим свободата на словото пред угрозата от терор?

- С мярка, с отговорност и с уважение към олтара на другите. Когато това не е достатъчно, репресията на държавната машина в условията на демокрация би имала своето оправдание.

- Усещам, че сте гневна. На кого и за какво?

- Не се гневя. Но фалшът и лицемерието ме отблъскват. Имаме нужда от дебат за това по кой път вървим, накъде отива нашият свят, какво ни остави 20-ото столетие и как влязохме в 21-вото. Как да си служим днес с основни понятия като пазар, конкуренция, капитали и пари, след като хора, оръжия, наркотици се продават като стока. А младежи, родени и израсли в люлката на европейската демокрация, в името на своя бог убиха бога на другите. Хладнокръвно разстреляха човешки същества, сравниха до пепел християнски храмове в Христови земи, умъртвиха по чудовищен начин хора в училище и убиват жени, които носят в утробата си живот.

Отива ли си една цивилизация и какво идва на нейно място, каква е равносметката и кой ще плати дълговете? Ето затова механичното говорене за общи европейски ценности ме угнетява. След столетието на войни, раздори и изпепелени човешки животи, Студена война и разделения днес човешкият ни род е изправен пред безброй предизвикателства и катаклизми. В новото столетие заедно с икономическите и социалните предизвикателства все повече на преден план ще бъдат въпросите за културната идентичност, морала и религиите.

- Световният мир като че ли е поставен на карта. Войната май чука на вратата ни. Ще бъдем ли изправени между чука и наковалнята в конфликта Русия - Украйна?

- През октомври 2014 г. на Десетата световна среща на българските медии в БТА етнически българи от Украйна с тревога споделяха тежката ситуация в Източна Украйна: „Наричат ни сепаратисти. Ние обичаме родината си Украйна и не сме сепаратисти. С руския народ ни свързват историята и живият живот…“ Какво да отговорим на тези хора? Душите им ли да вземем? Въпросът за това как живеят българите и как се отнасят с тях в раздираната от противоречия и страдания скъпа за нас и приятелска Украйна силно ме вълнува. Украинският народ, включително и българското малцинство, не са планирали и не желаят да участват в братоубийствени войни. Няма как в тази сложна и тревожна ситуация някой да не се усети между чука и наковалнята заради груби интереси, далече от ежедневните грижи и радости на украинци, българи и руси. И вместо страховете за троянски кон на Русия в Европа, нека бъдем троянски кон на Запада в Русия като културен мост за мирно общуване и обмен на позитивна енергия. 21-вото столетие не може да бъде век на войни и унищожение.

- Заемате лидерска позиция. А преди дни заявихте: „Елитите се самозабравиха.“ За първи път български държавник бърка така болезнено в раната на дълбокото социално неравенство и фалшивата политическа чувствителност към бедните. За какво предупреждавате с този упрек към елита?

- Бедността и дълбокото социално разслоение имат застрашителни размери. Управляващият елит равнодушно се примирява с наложеното и отвъд границите ни определение за България като най-бедната държава в ЕС. И духът ни ли обедня толкова, че се стаи в очакване други да редят днешния тревожен и объркан ден! Като че ли само за сведение се вземат стряскащите данни от статистиката: 40% от населението е под прага на абсолютната бедност и в риск да изпадне в бедност; имаме тежки регионални дисбаланси, крехка икономика. Всеки опит за оправдателни аргументи би могъл да роди опасен и основателен гняв.

Повече от 10 години се наслагват криза върху криза, а корпоративни и олигархични структури умножават богатства, които превръщат във власт и нови печалби. Размерите на бедността и социалното неравенство са безпощадно обвинение срещу политическия егоизъм, самонадеяност и безотговорност към националната общност. Разумно е да издигнем глас, който да държи будни сетивата на управниците и те да знаят, че социалната тема е конституционно задължение, а не въпрос на сантименти или просто човешко състрадание.

Друга възможност за задълбочени дебати за истинския хал на народа ни е КСНС. Този въпрос като магнит фокусира в себе си всички останали политики.

- Но се появиха гласове, че не е работа на КСНС да се занимава с проблемите за социалното неравенство.

- Вижте закона - в него е дадена възможност КСНС да бъде форум за защита на правата и интересите на българските граждани. А тази възможност в ръцете на президентската институция, по мое мнение, се превръща в държавнически дълг.

- Защо тогава за този дълг темата за бедността е нежелана, още повече че в конституцията пише, че България е социална държава?

- Едното обяснение е, че от партийнополитическа гледна точка решаването на проблемите в тази сфера не носят бързи партийни дивиденти. Но да говориш за истинските проблеми на огромна група от населението, за което се обръща внимание и в доклада на Световната банка, не е популизъм. Напротив - цинично е да останеш безразличен! На второ място - богатите просто не обичат да говорят за бедността. Бедният и угнетен от несправедливост човек е кошмарът за нечестно забогателите, окупирали върхове в политиката и често проповядващи светло бъдеще. Попиташ ли ги обаче защо след 25 години преход и 8 години членство в ЕС ние сме най-бедната и тъжна страна в ЕС - отговор няма. Скриват се или се подреждат до гражданското общество, на война срещу лошите олигарси.

Хората им отвръщат с апатия и на поредни избори остават у дома си. А елитите вместо политическа отзивчивост ни готвят марш под строй до урните като възпитателна мярка и обещание „сами да си помогнем“. ЕС не ни направи икономически равни, но със сигурност ни дава шанс да отворим по-широко очите си и да прозрем, че нямаме друг избор, освен упорито да използваме подходящи съюзни политики за специфичните ни национални интереси. ЕС и НАТО вече не са цел, те са средство. Неизползвано.

- Да не забравяме и за демографската катастрофа, за която също говорим само със стряскащи цифри, но национална стратегия или доктрина нямаме. Поетът Левчев предупреждава, че се стопяваме като восъчна свещ. И какво от това?

- Няма и да имаме стратегия, ако всеки път започваме да градим живота си отново. Ако не заживеем като сплотена нация, без омраза и дележи. Демографските проблеми не търпят партийно заиграване. Те са част от рисковете пред националната ни сигурност, както и причина за социално изключване на цели общности, което отслабва националния ни капитал. Нека да започнем с поне една политика от стратегическо значение. Това от само себе си ще доведе до обвързването й с други. И да основем политиките си на солидни знания, а не на експертни занимания само на участници в политизираната ни и недостатъчно ефективно работеща администрация.

- Доста сте критична, г-жо Попова, към политиците ни днес, 25 години след началото на прехода. Вие сте вече трета година на върха в държавата. Каква е оценката ви за този период?

- Загубихме материални активи за милиарди, разрушихме и продължаваме да рушим важни сегменти от градежа на националната ни сигурност. Не лекуваме раните от режима с поуки и затова често грешим. Преписахме и изписахме безброй стратегии за нов живот, голяма част от които хората не разбират и не желаят да четат. Географската ни позиция изисква да покажем, че сме сигурен мост за икономическо и междудържавно сътрудничество между Запада и Изтока. Членове сме в две солидни семейства, но хората все още не усещат как точно използваме това, за да правим видими стъпки в отстояване на национални приоритети. Не искам да губя вярата си, че можем да живеем обединени. Ще спечели онзи политически водач, който съумее във време на най-тревожните и изтощаващи ни тегоби открито да каже на своя народ защо след 8 години членство в ЕС и 25 години преход сме най-бедни. Да каже ясно: това е трудно, струва скъпо, но ще го направим, защото е полезно. Да каже ще прехвърлят ли скоро най-бедните наши съграждани прага на абсолютната бедност. Коя стъпка ще е първа и коя ще е

следващата.

- Казахте, че фалшът и лицемерието ви отблъскват. А срещу какво е вашият бунт сега?

- Срещу малограмотността, ниската култура, срещу това, че понякога загубваме образа и достойнството си пред скъпи гости отдалече, а народа си не почитаме. Страдам, че живеем, лишени от умни, талантливи лидери, които да забравят предизборните си калкулатори и да болеят за общото. Страдам, че не чувам повече смели хора, освободени от комплекси и грижа единствено за собственото си утре, да поискат на глас България да заработи по-динамично със съседите ни, с държавите, от които идват заплахи. Искам да кажем ясно, че съдбата ни е отредила да бъдем добрият вестоносец на Запада към Изтока. Че Балканите са

място, където живеят народи с вековни традиции и с уважение помежду си. Искам да участвам в тази промяна на битието ни заедно с тези, които имат ресурс да решават. Искам децата ни да харесват училището и университета, в който учат, да намират работа, която да им е по сърце, и да се радват на успехите си, искам възрастните ни родители да обличат светли дрехи и повече да се усмихват. Да живеят спокойни старини. Искам да върнем престижа на учителя, спокойно да се доверим на лекаря и в домовете ни да кънтят детски глъч и смях.

- Чувствате ли се понякога самотна в тези ваши стремежи да разчупите статуквото, да промените мисленето?

- Самотна съм сред политици, за които духовното няма стойност и значение. Иначе не съм сама. Стоя до силни хора на духа, интелектуалци с ярък принос за богатството на нацията и вдъхновяващи в чисто родолюбие и кураж.

- Разрушихме и продължаваме да рушим, казвате вие. Знаем ли как да си пренаредим нашия свят в контекста на глобалния свят?

- Ако дефинираме националните си интереси, ако откажем безкритично да пренасяме чужди стратегии и инициативи на родна земя, които не пускат корени, не дават плодове, ще постигнем по-бързо и лесно порядък в нашия малък свят. За

това са ни нужни лидери визионери, грамотни, почтени и предани на България.

Маргарита Стефанова Попова е български и немски филолог, юрист, дългогодишен преподавател и висш прокурор, министър на правосъдието от 27 юли 2009 г. в първото правителство на Бойко Борисов. Четвърти вицепрезидент на Република България, встъпила в длъжност на 22 януари 2012 г. в тандем с президента Росен Плевнелиев.

Снимка: в. Преса

Интервю: Валерия Велева, в. Преса

http://presa.bg