ПРОФ. Д-Р РУМЯНА ПАПАНЧЕВА, ДЕКАН НА ФАКУЛТЕТА ПО ОБЩЕСТВЕНИ НАУКИ КЪМ БУРГАСКИЯ ДЪРЖАВЕН УНИВЕРСИТЕТ „ПРОФ. Д-Р АСЕН ЗЛАТАРОВ“:
Водеща идея в моята работа като педагог е дълбокото убеждение, че можем да научим онзи, който иска да бъде научен – знанието не може да бъде „налято“ насила, то изисква участие, воля и лична ангажираност

Технологиите не пречат на изграждането на добродетели, те се възпитават последователно – от детската градина, през училище, та чак до университета, а учителите и преподавателите, които работят в тези етапи, носят отговорността да вложат в технологичната реалност човешка същност

Благодаря на екипа на вестник „Учителско дело“ и лично на главния му редактор – д.ик.н. ЯнкаТакева, за поканата да споделя своя опит и виждания пред една толкова значима и авторитетна трибуна за българските учители. Това е издание с дългогодишна история и важна роля в образователната общност у нас. С история от 130 години и внушителните 40 броя издания годишно, вестникът е витрина на събития, добри практики, визии и политики за образованието у нас.

- Проф. Папанчева, може ли да споделите основни постижения и да очертаете актуални предизвикателства, които стоят пред Факултета по обществени науки към Университета „Проф. д-р Асен Златаров“ – Бургас?

- От позицията си на декан на Факултета по обществени науки към Бургаския държавен университет „Проф. д-р Асен Златаров“ от края на 2023 г., мога да кажа, че факултетът бележи динамично развитие в няколко ключови направления.

На първо място с подкрепата на ректорското ръководство се реализира активна кадрова политика. Проведени бяха десетки конкурси, което доведе до значително увеличаване и израстване на академичния състав. Това позволи преструктуриране и разширяване на факултета – от шест на осем катедри, с ясно профилиране на всяка от тях. Този процес допринесе за стабилизиране и задълбочаване на работата в различните професионални направления.

Осъществихме важни подобрения в материалната база – повечето от учебните зали бяха оборудвани с нови мултимедийни проектори и няколко интерактивни дисплея, които активно се използват в учебния процес. Открихме и музей на педагогиката – пространство с постоянни експозиции (вече три на брой) и възстановка на стара класна стая, където провеждаме образователни практики с ученици и студенти.

В момента сме в напреднала фаза по проектиране и изграждане на университетски STEM център, който ще бъде изграден по модела на училищните STEM центрове. По този начин ще осигурим реални условия за подготовка на бъдещите учители за прилагане на STEM подход в образованието.

Наред с постиженията, стоим пред стратегически предизвикателства. Най-значимото от тях е, че във факултета се обучават специалисти с различна научна принадлежност – от областта на педагогиката, филологията и стопанските науки. Това поставя пред нас задачата да преминем към структурна трансформация, чрез която да създадем две нови звена: Факултет по педагогика и хуманитарни науки и Факултет по бизнес и предприемачество. Целта е да дадем по-ясен академичен облик на всяка от двете структури и да осигурим условия за по-силна научна и образователна активност в конкретните професионални направления. Тази идея беше сред стратегическите ми приоритети още в момента на избирането ми за декан и заедно с колегите – ръководители на катедри, работим активно по нейната реализация.

Сред другите предизвикателства са и добре познатите на всички ни глобални теми: привличането на мотивирани студенти, прилагането на съвременни методи на преподаване, адекватно на дигитализацията в образованието, както и утвърждаването на научната дейност като неотменна част от университетския живот. Радвам се, че БДУ „Проф. д-р Асен Златаров“ вече е част от списъка на научноизследователските университети в България – това открива нови хоризонти пред преподавателите и студентите и поставя още по-високи стандарти пред нашето развитие.

- От години работите за формиране на личностни компетентности у учениците чрез алтернативни педагогически методи, поставящи подрастващите в активна позиция. Може ли да откроите тези компетентности и как те допринасят за справянето на младите хора с предизвикателствата, пред които са изправени днес?

- Водеща идея в моята работа като педагог е дълбокото убеждение, че можем да научим онзи, който иска да бъде научен. Знанието не може да бъде „налято“ насила – то изисква участие, воля и лична ангажираност. Затова за мен е изключително важно ученикът да бъде поставен в активна позиция – да работи, да поставя въпроси, да търси отговори, да прави опити, да греши, да спори и да открива. Именно в това се корени същността на съвременните педагогически подходи.

Две основни области фокусират вниманието ми: дигитализацията на образованието и реализирането на ефективен учебен процес в богата на технологии среда; както и разработването на методики за активно учене, основани на преживяване, сътрудничество и самооткриване. Моделът „Динамична класна стая“, върху който работя от години, е насочен към развиване на учебна среда, в която учителят не просто преподава, а създава условия за развитие – на мислене, на характер, на личност.

Смятам, че съвременният учител трябва да бъде новатор – човек, който да може да „извади от джоба си“ точния метод в точния момент, съобразявайки се с конкретния контекст, клас и ученик. В този смисъл не работим само за предаване на академично знание – макар то да остава важно – а и за изграждане на ключови личностни компетентности: умения за работа в екип, активна комуникация, уважение към различието, постоянство, емпатия, саморефлексия, мотивация, амбиция и дори чувство за хумор.

Това са качества, които не само правят децата по-добри хора, но и им дават сили да се справят със сложността на съвременния свят. В епохата на изкуствения интелект академичното знание ще може да се предава и персонализира от машини. Но никоя машина не може да попита едно дете как се чувства, за какво мечтае и от какво има нужда. Това остава нашата – човешка, учителска роля – да видим личността, да я подкрепим и да изградим с нея доверие. Именно затова вярвам, че съвременният учител трябва да преосмисли своята роля и да не подценява личното общуване, връзката и доверието, които стоят в основата на всяко истинско учене.

- Задълбочен анализ на резултатите от изследванията PIRLS и TIMMS показва, че дефицитите в българската образователна система започват да се проявяват сред учениците от прогимназиален етап… По-късно при учениците от гимназиален етап, регистрирани с резултатите от международното изследване PISA, тези дефицити се задълбочават. Какъв е Вашият коментар?

- Отчасти вече засегнах този въпрос в предишния отговор – проблемът не е толкова в съдържанието на учебните програми, а в методите и формите на преподаване, които често остават непроменени, формални и фокусирани върху възпроизвеждане на знание, вместо върху ангажираност, мислене и личностно участие.

С нарастване на възрастта на учениците, особено в прогимназиален и гимназиален етап, наблюдаваме тревожна тенденция – все повече деца губят мотивация, интерес и желание за учене. А когато изгубим желанието за знание, резултатите неминуемо падат. Международните сравнителни изследвания като PIRLS, TIMSS и PISA не просто измерват знания – те разкриват как децата мислят, как учат, какво ги интересува, как се ориентират в непозната ситуация. И тук проличават системните слабости. Основната причина за тези дефицити е, че методите на активно учене – които поставят ученика в центъра, ангажират го, дават му глас и възможност да избира и да изразява себе си – все още не се прилагат масово в българското училище. И тук не бих искала да обвиняваме единствено учителите. Напротив – в повечето случаи, когато казват, че системата не им позволява да използват по-иновативни подходи, те са напълно прави. Работят в условия на претоварени програми, нормативни ограничения, липса на гъвкавост и често – без адекватна подкрепа и обучение. Имам един любим израз: за да променим нещо, трябва да се подреди целият пъзел. Не можем да очакваме устойчиви резултати, ако променим само едно звено от системата. Нужно е цялостно преразглеждане – от съдържанието и оценяването, през подготовката на бъдещите учители, до модела на училищната култура и доверието към професионализма на педагозите.

Само така ще изградим училище, в което децата не просто ще запаметяват, а ще мислят, ще се вдъхновяват и ще искат да учат – не защото трябва, а защото виждат смисъл. Именно в това е нашата обща отговорност – като институции, преподаватели и общество.

Учителите често посочват липсата на време като основна причина да не прилагат проектно-базирано обучение, обърната класна стая, състезания, учене извън класната стая и други съвременни подходи. Това е изключително важна и в същото време деликатна тема. В многобройните ми разговори с учители от различни краища на страната, отново и отново чувам едно и също: „Нямаме време.“ И наистина – разпределението на учебното съдържание в много предмети е толкова натоварено, че оставя минимално пространство за упражнения, творчески дейности или методи, които изискват по-продължителна подготовка и по-различна организация на учебния процес. Проектно-базираното обучение, обучението чрез игри, състезания, учене в движение или извън класната стая – това са подходи, които разширяват хоризонта на децата, учат ги на отговорност, сътрудничество и самостоятелност. Но когато те се прилагат само в извънкласни събития и по правило включват едни и същи – най-изявените ученици, се получава изкривяване. Вместо да бъдат средство за развитие на всички, проектите често се превръщат в инструмент за отчетност или „витрина“ на училището. Така не изграждаме приобщаваща, а елитарна култура – в която малцината „отличници“ биват разкъсвани от събитие в събитие, а останалите остават встрани.

Истината е, че, за да има промяна, трябва да дадем повече свобода на учителите. Свобода да подбират методите, формите на работа, дори ритъма на преподаване – така, че да отговорят адекватно на конкретния клас, конкретната тема, конкретния момент. Но същевременно трябва да сме наясно, че свободата изисква висока отговорност. Не можем да си затваряме очите, че в системата има и колеги, които не внасят нужния професионализъм, не влагат сърце, а понякога дори разглеждат работата си единствено през призмата на осигуровките и ваканциите.

Решението не е нито в тоталния контрол, нито в пълната автономия. Нужно е интелигентно образователно лидерство – на всяко ниво. Системата трябва да създаде механизми, които да насърчават отговорните учители да експериментират, да прилагат иновативни подходи, да работят с учениците активно и смислено. В същото време трябва да се изгради култура на професионални очаквания, в която слабата мотивация и формализмът нямат място.

Добрите практики вече съществуват – но, за да станат устойчиви и масови, трябва да се освободим от страха, че промяната е утопия. Промяната започва, когато спрем да се лъжем както за слабостите, така и за възможностите в системата.

Много се ядосвам, когато чуя от колега „аз съм много търсен учител“, било начален, по математика или по БЕЛ. Не трябва да има търсени учители. Ако моето дете не е в класа на търсения, а в съседния клас, детето какво е виновно? Нали има право на същото ниво на обучение? Не отричам, че има отлични, вдъхновяващи учители – напротив, щастлива съм, че в нашата система работят такива хора. Но дълбоко ме тревожи, когато чуя израза „аз съм много търсен учител“, казан с гордост, а не с отговорност.

Защото това означава, че системата мълчаливо приема, че има „щастливи“ и „по-малко щастливи“ ученици – в зависимост от това в чий клас ще попаднат. В едно справедливо образователно пространство не трябва да има търсени учители – трябва да има силни учителски екипи, които споделят обща визия, подкрепят се, развиват се заедно и работят в полза на всички деца, не само на „своите“. Индивидуалните успехи са ценни, но още по-важно е как те се вписват в общата картина на училището, на екипа, на цялата система.

Вярвам, че като първа крачка е време да се говори все по-сериозно за политики, насочени към изграждането и укрепването на професионални екипи на училищно ниво. Не да търсим само учители звезди, а да градим училища звезди – места, в които цялостната култура на преподаване е на високо ниво, в които се инвестира в професионалното развитие на всички педагози, в които директорите са истински образователни лидери, а не администратори.

Само така ще създадем система, в която всяко дете – независимо от класа, училището или населеното място – ще има достъп до качествено образование, каквото заслужава.

Вместо да говорим за „търсени учители“ и „по-незначителни“ колеги, време е да започнем да мислим в категорията екип. Един от възможните модели, който често споделям и вярвам, че е напълно приложим, е следният: ако вземем например три паралелки от втори клас, с които работят шестима учители – трима преподаватели в учебните часове и трима в целодневната организация – вместо да ги разделяме по йерархичен принцип, можем да ги обединим в професионален екип.

Сътрудничеството в този екип може да бъде организирано на база реалните нужди на учениците. Ако разделим децата условно на три групи – ученици със затруднения, ученици в норма и напреднали – можем да насочим ресурсите там, където са най-нужни. Един учител би могъл да работи с напредналите, двама – с децата в норма, а трима – с тези, които имат затруднения. Така ще гарантираме, че всяко дете получава нужната подкрепа и предизвикателства, а учителите работят целенасочено, без да се чувстват претоварени или сами в усилията си.

Това не е утопия – подобни диференцирани модели се прилагат успешно в редица образователни системи по света. Имаме и добри практики в България, но те често остават изолирани, несвързани с дългосрочна визия и без реална подкрепа за мащабно прилагане. Затова отново казвам: за да се промени нещо, трябва да се подреди целият пъзел. Не може да очакваме реална трансформация, ако действаме кампанийно – от септември за септември. Необходими са ясна стратегия, стабилни политики, добра подготовка на кадрите и устойчиви механизми за прилагане и оценка.

Надявам се, че в този процес все по-значима роля ще заема и Институтът по образование, който има потенциал да се превърне в „ковач на политики“ – с мисия, насочена не само към анализи, а към реални предложения и работа „на терен“. Само така можем да градим една по-справедлива, ефективна и човешка образователна система.

- Сред идеите на МОН и неговия екип са насърчаване на интереса на учениците към математиката, като се предвижда 50% от приема в икономическите специалности да бъде с матура по този предмет. Каква е Вашата позиция относно реализирането на подобни политики и дали те биха повишили интереса към учене сред подрастващите?

- Като възпитаник на Математическата гимназия в Кюстендил и доктор по математика имам особено отношение към тази наука – за мен тя винаги е била интересна, красива, предизвикателна и дълбоко полезна. Имах щастието да уча при вдъхновяващи учители, да бъда под ръководството на изключителен учен като проф. Иван Димов, а като ученичка завърших и задочна школа към Московския държавен университет „М. Ломоносов“. Благодарение на това имах силна подготовка още преди да прекрача прага на Факултета по математика и информатика.

Разбира се, вярвам, че акцентът върху математиката е важен. Но не бива да се абсолютизира – необходимо е да развиваме интереса на учениците към всички STEM дисциплини: физика, химия, биология, информатика. Това са области на знанието, които ще играят все по-съществена роля в развитието на обществото ни. В същото време не бива да се подценява значението на изкуствата, музиката, литературата – те развиват чувствителността, културата и емпатията у децата.

Само че… ниските резултати по математика у нас вече не са просто тревожни – те са сигнал за дълбока системна слабост. И приемът с матура по математика може да бъде инструмент, но сам по себе си не решава същинския проблем.

Истинският срив настъпва в пети клас. Точно там според мен губим огромна част от децата – не само заради обема и трудността на материала, а и поради рязката промяна в стила на преподаване. Разликата между начина, по който се преподава в начален етап и този в прогимназиален, е прекалено голяма. Понякога и личното отношение рязко се променя – помня как като родител на петокласник чух от класната, че децата вече „са големи“, затова не било нормално да си играят през междучасието по земята. А учител по история дори не знаеше името на сина ми след четири месеца обучение. Това е тревожно. Не е добре да искаме детската градина да прилича на училище. Малко повече училището е добре да прилича на детската градина. Повече човечност, повече игра, повече контакт, повече емоция. Колкото е важно едно дете да знае реда на аритметичните операции, толкова е важно да го направим добър човек. Да се чувства уверено, разбрано, вдъхновено.

А преподаването на математиката в училище е силно фрагментирано. Дял за едно, дял за друго. Учениците учат нещо, което не осъзнават, че е важно и ще им трябва. В курса ми по „Основи на математиката“ за бъдещи учители се старая да дам един по-философски поглед към понятия, като релация, операция, множества, естествени числа, и често чувам „Това защо не сме го учили в училище?“. Включвам теми от историята на математиката, търся варианти да накарам студентите да харесат математиката. Защото така ще могат да я преподават с „харесване“ – а това е най-сигурният път да запалят интереса и у своите ученици.

- Вашите научни интереси са свързани с дигитализацията на съвременното образование, прилагане на STEM подход, интегриране на образователна роботика и изкуствения интелект в съвременното училище. Как според Вас ще се намери балансът между новата метавселена и нравствените и морални ценности и добродетели на младите хора?

- Живеем в изключително интересно и динамично време. Този въпрос ме затруднява, защото много често на технологиите се гледа като на враг, проблем, пречка. А аз не възприемам технологиите като враг, пречка или заплаха. Напротив – вярвам, че можем да развиваме изкуствения интелект, без да загърбваме естествения. Възможностите, които новите технологии предлагат на образованието, са огромни – стига да се използват смислено, с ясно осъзнаване на целите и нуждите на учениците.

Примерно, вместо да дадем на учениците да решат тест, чиято цел е да проверим тяхното умение за четене с разбиране, можем да им поставим за задача те с помощта на изкуствен интелект да създадат тест за оценка на умението за четене с разбиране например по произведението на Иван Вазов „Апостолът в премеждие“. Това ги превръща не просто в пасивни решаващи, а в активни създатели – развиват се не само техните езикови умения, но и критическо мислене, технологична грамотност и усещане за лична отговорност към знанието.

На едно от последните ми обучения, посветено на изкуствения интелект в образованието, учителка по БЕЛ сподели, че съм променила изцяло отношението ѝ към темата. Ще започне да използва ИИ в своята работа – не защото трябва, а защото е видяла потенциал за развитие. Това не е мой успех – това е нейният успех. Успехът да разшири границите на своята експертиза.

Технологиите не пречат на изграждането на добродетели. Те не пречат да бъдем хора. Нравствените и моралните ценности трябва да се възпитават последователно – от детската градина, през училище, та чак до университета. Именно хората, които работят в тези етапи, носят отговорността да вложат в технологичната реалност човешка същност.

Разбира се, има рискове. Но рискове има и днес, без значение дали децата са пред екрана, или не – престъпността, агресията, отчуждението не са плод единствено на технологиите. Ако училището е пространство за общуване, доверие и ценностен диалог, технологиите ще бъдат само инструмент, а не заплаха.

- По Ваша идея и покана председателят на СБУ д.ик.н. Янка Такева бе първият гост в новото образователно предаване на територията на гр. Бургас. Защо избрахте именно тя да гостува в Бургас ТВ?

- Идеята за предаването се зароди, след като дадохме интервю с доц. Красимира Димитрова за Канал 0, в което представихме развитието на педагогическите дисциплини в Бургаския държавен университет „Проф. д-р Асен Златаров“.

Нашата цел беше да се създаде предаване, което да показва добрите примери и да работи за повишаване на имиджа на учителската професия, училището и университета. Защото едно общество, което не уважава своите учители, не може да изгради стабилна и мислеща средна класа. Колкото по-високо е общото ниво на средната класа, толкова по-силно и самостоятелно е обществото – с мнение, глас и способност да отстоява позиции.

Изборът на д.ик.н. Янка Такева като първи гост направихме заедно с екипа на телевизията. Тя е личност с дългогодишен опит в образователната система и е силно разпознаваема фигура в разговорите, свързани с условията на труд, квалификацията и подкрепата за учителите. Интервюто с нея даде един спокоен, позитивен и професионален тон, какъвто искаме да поддържаме в цялото предаване.

Оценяваме нейното участие особено високо, защото тя прие поканата ни веднага след отбелязването на 35-годишнината от създаването на Синдиката на българските учители – събитие, което бе отбелязано с голям концерт в НДК и със сигурност е изисквало много енергия и организация. За нас това беше ясен знак за ангажираност и уважение към темата и идеята зад формата.

СБУ е една от малкото организации в България, които имат не само голяма численост, но и реална тежест при формирането на политики. Затова и ролята му е ключова както за гарантиране на достойни условия на труд и заплащане за учителите, така и за това гласът на хората в образованието да бъде чут.

Синдикатът е силен, защото зад него стоят учители – хиляди учители. И когато зад една позиция стои толкова широка общност, тя не може да бъде пренебрегната. Затова вярвам, че СБУ има и ще продължава да има своята важна роля в процеса на промяна и развитие на образователната система.

По повод 35-годишнината на СБУ пожелавам дълголетие, приемственост, устойчивост и непрекъсната връзка с реалния живот в училище. И още нещо – нека никога не се забравя, че зад всяка кауза, всяко искане, всяка позиция стоят реални хора с мисия, отговорност и сърце.

Интервю на Ивайла ВАСИЛЕВА